Първа легенда

Разказват, че на смъртният си одър Кубрат повикал синовете си, за да им каже нещо важно. Потомците на великият владетел се наредили около баща си и зачакали да чуят последния му съвет. Старият хан им показал сноп стрели и призовал своите наследници да ги счупят. Колкото и усърдно да се опитвали да изпълнят заръката на никого от синовете това не се отдало. Тогава Кубрат развързал снопа и започнал за чупи стрелите една по една. После вдигнал поглед към младите български благородници и им казал – Докато сте заедно и се поддържате ще сте като този сноп стрели, никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг, знайте, че силата се крепи на единството!...

Друга легенда гласи, че за да измерват времето и сезоните, прабългарите създали слънчев календар, в който всяка година от 12 годишния цикъл носи име на животно. От годината Самор – Мишка се отброявало началото на всеки нов цикъл. Една година се състояла от 365 дни и започвала от деня на зимното слънцестоене /22 декември/. Във високосните години се предвиждал ден, наречен “Ден на слънцето”. Според прабългарския календар всеки сезон включва 3 месеца, а всеки месец 31 дни.

Има и много други легенди за всички български ханове и князе. Една от тях е за хан Омуртаг:

През месец юли 814 година великият Крум замина за другия свят. Той завеща на своя син един чер кон, на който беше кръстом преминал Балканския полуостров, един кален в боевете меч и една юначна държава.

 

Втора легенда

Една вечер младият хан Омуртаг опаса бащиния си меч, яхна черния кон, излезе през голямата дъбова порта на Плиска и пое пътя към Мадарската крепост. Горещ вятър духаше откъм опърленото от сушата Дунавско поле. Димеше далеч някъде запален аул. Над Мадарската крепост се виеше един голям орел — бог Икуш, комуто старите българи обричаха телата на мъртвите си. Подир хана яхаше неговият пръв военачалник, кавхан Ишбул, а подир него — девет велики боили. По пътя царската дружина настигаше стада с овци, насметени от балкански овчари, кола, натоварени с брашно и мехове тракийско вино, и цели кервани биволи. Те пълзяха към крепостта, където войниците на хан Крума точеха мечовете си и лъскаха тежките си щитове за новите боеве.

 

Както препускаха, изведнаж конят на хан Омуртаг трепна, стъписа се и спря. Ханът се наведе надолу и видя пред позлатените конски копита една гургулица се мъчи да разтвори криле, а не може.

 

— Защо не може да хвръкне тая птица? — попита господарят на българската земя.

 

— Защото умира от жажда — обади се кахван Ишбул, — по цялата равнина няма нито една капка вода.

 

Омуртаг шибна коня си. Когато влязоха в крепостта, която приличаше на разбутан мравуняк — такова гъмжило от войници беше, — кръвта на младия хан закипя. Пред очите му се мярнаха високите стени на Константинопол и осипаната с безценни камъни ромейска царска корона. С разтуптяно сърце Омуртаг обходи лагера и щом влезе в царската шатра, той се обърна към своя велик войвода:

 

— Утре потегляме на бой, кавхане!

 

— Нека бъде тъй, както ти кажеш, господарю!

 

— Но тебе не ти е драго. Виждам в очите ти мъка. Защо си кахърен, кавхан Ишбул?

 

— Господарю, като питаш, ще ти обадя. Преди една неделя, когато твоят баща береше душа, аз тръгнах из българската земя да диря мъдър лекар, който да даде здраве на хана. Като ходех от аул на аул и разпитвах де кого срещна, стигнах в една суха долина. Там намерих най-бедното селище. Под селището се виеше корито на пресъхнала река. В реката, хан Омуртаг, видях две голи черни българчета да се лутат и дирят вода. От време на време те се навеждаха, отместяха напечените от слънцето камъни и долепяха устни до напуканата земя. Господарю, видиш ли насреща планината Хем? Там има едно голямо езеро, по-бистро от сълза. Туй езеро, ако потече надолу, ще напои с благодат цялата равнина. Ще се раззеленят дърветата, ще зашумят ливадите, а хората ще запеят като птици. До лято жито ще рукне като поток от нивята. Твоите храбри войници се готвят за бой. Хиляди обсадни машини, каменометници, стрелометници, огнеметници, железни костенурки, копия и мечове изковаха пелагонийските ковачи. Столицата на ромеите ще закрие в ужас очи с двете ръце, когато чуе тропота на нашите коне. Господарю, все пак мене ми е тежко. Когато заминем, кому ще оставим ония две малки българчета, с напуканите от жажда устни? Кой ще напои пометената от ветрове и суша равнина?

 

Замисли се младият хан Омуртаг. Облак засенчи челото му. Подпря глава с тежката си длан и цяла нощ не спа.

 

А на утрото, когато слънцето окъпа Мадарска крепост и бог Икуш се вдигна към вишното небе, ханът излезе с разведрен поглед от шатрата си. Той заповяда да засвирят роговете, сбра неброимата си войска и я поведе не към белите стени на Константинопол, а към езерото на планината Хем — да разсече път за водата и напои жадната земя на своя народ.